Нужда да седна, лошо ми е, едвам се държа. На апартамента съм, чакам татко да дойде с колега да действаме по ремонта. Оглеждам се, няма къде да поседна, всичко е на вили и могили, дърпам един стар дюшек, завивам на две и сядам. Вие ми се свят, логично дюшека няма облегалка. подпирам се напред , главата поляга на голям кашон, в който събирам старите тапети.
На секундата, вкоято докоснах кашона, усещането за безтегловност ме обзе. Реалността и заобикалящия ме свят избледняха, усещам мощно присъствие зад мен в дясно. Тъмно и черно, индикирам го много ясно, познавам ги, „виждала“ съм ги толкова пъти. Търся отговор дали е нехармонична намеса, присъствие – всичко е чисто, светло , но усещането все още седи в мен. Тъмнината започна леко да придобива форма. Избистри се и ми напомни на това как я рисуват, но беше без косата в ръка. Чудя се Тя ли е наистина …..О, да, Тя е! започва енергиен поток на информация, които звучи като разговор, но това не е така. Просто начин да си „преведа“ наученото на познат за мен език. Помислих си:
„Време ли е да си ходя ли?“ … „Чух“ меко:
„Изборът е твой! Реши ти!“ … запитах я/се наум:
„Няма ли какво още да правя? Свърших ли си работата тук? Да помагна мога ли? Има ли смисъл да седя още?“
„… Знаеш, че има, но ти избираш да седиш или не …“
„А, ако реша да си тръгна? , различих като отговор на този ми вътрепен въпрос:
„Можеш на секундата…“
Усещането на безтегловност става още по-категорично, просто знам, че ако го реша, ако кажа добре, няма да се събудя… Случвало ми се е и преди. Колкото и лудо да е всичко това, с цялото си същество знам, че от това ми решение зависи дали ще отворя очи отново в Земната реалност, това с тялото ми опряно на кашона с боклуци.
Усещам, че имам още много какво да направя с това си идваме, но индикирам, че ми се даде да взема решение до 10 дни. Все едно ми бе даден срок… Всичко изчезна!
Отворих очи, Земната ми реалност се изрисува ясно на мига, оглеждам се – материали потънали в прах, очукани стени, чувам- викащите майстори, строящи сграда до нас, десетките коли, минаващи по булеварда до блока… Звуци и паралел, които бяха изчезнали до преди миг.
Вече започвам да усещам физическото ми тяло, втриса силно, треперя. Пипам си челото – студено като лед, а плувнало пот. Цялото е мокро, то и косите ми около него…
Чувствам се отпаднала като след цял ден тежка работа на жега. Земното ми съзнание се чуди :
„Къде бе всичко това, тези звуци и реалност преди секунди, нямаше ми нищо?“
Само преди миг нищо от това не бе около мен бяхме само Аз и Тя, на една от най-интимните ми срещи в този ми живот!
Из Приказните Светове на Ива Еленкова, София, 15.10.2020, 16.13ч
