Енергиен поток Творчество

СЛЕДОБЕДНА СРЕЩА с Бога/Началота/Края/Всичкото

На апартамента чакам майстор, не идва, отивам да си взема нещо до магазина, хапвам картофена яхния.
След малко изведнъж ми става сънливо и искам да легна,. Чудя се дали не е от храната, не съм си я правила, взях я от обедно меню. Ох, усещането ми е познато, не е от храната, същото е като при срещатата със См.ртта.

Става ми студено и просто трябва да полегна!!!

Няма къде, ремонт е, матрака е подпрян на стената, кашона, който ме задържа да не падна при предходната такава среща, го изхвърлих… О, лошо ми е, много ми е лошо, ще падна, поклащам се вече ….

Помислям си, че трябва да си опра главата някъде, за да мога да „изляза“. Предният път напуснах за миг, усещам, че някъде имам да ходя, нещо да видя. Важно е много!

Ставам от неудобното петдесет годишно столче, на което седя, отивам в другата стая, мисля си, дали не изпускам момента, дали няма да отмине порива на Душата ми да ми покаже нещо.

Сядам на старото, бабино кресло, чувам желязните, антични пружини как изпукват от тежестта. Полагам глава на единствената здрава, масивна дървена облегалка и със затварянето на очите си усещам, че аз вече се рея в нищото.

Вече съм горе… летя ли, летя …Ох, любима Необятност, свобода!

Знам, че Майка Земя е под мен, знам, че леко чувам звука на ремонтите в съседния блок, но съм горе, те нямат значение, няма значение, че ми е студено, хладно и треперя, нищо няма значение, долу е само физическото ми тяло.

Не съм сама!!! Някой ме бе хванал и ме бе дръпнал рязко, имам усещане за татко.

Паника обхваща човешкото ми съзнание:
„Как така индикирам татко, ако аз съм с него сега на „пътешествие “ какво става с него в Земната реалност, та той не пътува така различно, той е на работа в момента. Уплах да не би нещо да е станало с него за миг сковава ума, Душата, необята на подсъзнанието, Вселената и всичко около мен. Властта на страха ме обхвана, загубата на материята и Земните ни отношения. Завзеха ме изцяло, стана ми много тревожно, дори мъчно, изпитах неистова болка в сърцето. Така познати усещания, на които робувах преди да започна работата с Аза и раширяването на мирогледа ми за реалността. Отнесох се в тези завладяващи с тъма мисли…

СТОП, крещи душата, СПРИ!!!

Избрах да изляза от тази мартица – бе просто миг, в който пуснах контрола и оставих съзнанието на страна, страховете и Земните му нужди…

Усещам татко, но не този моя си татко на Гея, не за този ми живот и реалност …
„Как така?“ – чуди се с любопитство ума.

Въпроси много започват да се въртят в съзнанието ми, да изреждат различни възможности…

„Да не е Той, онази моята друга дДуша, с която дойдох“ … „Не, не е Той“.

“ Да не е Исус“ … „Не, не е и Той“.

Това, че при предни срещи съм усещала братската ни връзка с него, не важи за сега, но дава категоричен отговор за това кой държи ръката ми –

„Татко ни, нашия баща…“

„Ние малките или по-големи парченца Души дошли от общото да“ ……. празно!!! и не дойде повече информация… „Какво?“ – крещи съзнанието.

Ох, тази моя Душа Земна, нищо не знае, всичко избрала да забрави, а сега избира, работи и знае, може да научава и се дава все повече и повече знание, но само ако заслужи достъп до него …

Всичко това протича в лутане сред мисли, усещания, емоции, сторили ми се часове. Това бяха само проекции да разбера какво става в моя ум, реално бе просто миг от пътуването, в който се реехме хванати за ръка!

Желаех да го видя, да видя как изглежда, наведох се да видя очите. От опита ми с регресиите, нали те са прозореца към Душата, по тях се разпознаваме. Изгубиме ли се в някои никога не е случайно. Нищо не виждам, няма, няма визия, а просто една светла бяла светлина, най – блестящата, най- чистата, най-бялата, най- меката, най-топлата, най- нужната, най-най- най- Началото и Края!!!

Изведнъж се изстрелваме нагоре и стигаме най- горето горе, по-горе от това горе няма.
Чудя се това края на тази Вселена ли е, друга ли е, пътувала съм, познавам усещането на други такива.

“ Тази, нашата е.“

Но най- горето, горе, обаче не е край, не е като похлупак, а просто е нямане, празнота след това място.
Индикирам усещане за нещо като дупка, огромна яма в пространството, срив, взрив но в същото време пълнота и цялост. Там е всичкото, там е края, там е началото. Застанахме върху това място, все още държащи се за ръка.

Преди докато се изкачвахме нагоре ни виждах в гръб, себе си и него, бях от ляво. Полетяхме след като „дръпна“ светлинното ми тяло от креслото. Не мога да го обясня, но някак отгоре ме измъкна. Сега стояхме на тази равнина яма, но вече ни виждах фронтално , вече бях от дясната му страна.

Бях с облика на така познатото си астрално светлинно тяло. Любимо усещане на безкрай и свобода без граници, които имам като пътувам така. Свободата на необята обхвана мирогледа ми, както при всяко такова излизане.
Стъпили на линиял като от стъкло, крехка, а отдолу някак взривна дупка… като тази на всеобщото начало, ядрен взрив, такава една, от която тръгва и свършва всичко…

Имах знание, че от нас успоредно има други планети, Вселени, нищо, всичко, бъдене на същности, Души, влияния, безвремие, пространствата, същества… Но силно привлича вниманието ми една точка точно под нас.

Милата ми любима Земя!!!

Визуалира се някак си инг и янг върху нея, борбата за баланса. Информацията теча:

„Няма го от хилядолетия там на нея, НО е време за баланс.“

Оглеждам се наоколо, виждам хиляди други точки, пръснати край нея, по диагонали , успоредно, нагоре от нея, навсякъде, но не под нея и не над нас. Сега бях най-горето горе, тя най-долуто, долу.

Ооо, всички точки, които виждах и тези, които не виждах, но имам знание за тях са вече в Баланс, те вече светят като Слънца, звездни хармонии…а Нашата Земя- не!!!

Видях, разбрах!

Не, не е нужно да търсим само Светлина, а за да бъде СВЕТЛИНА е нужен БАЛАНС на топло, студено, ден, нощ, хубаво, лошо, инг, янг, мъж, жена, зиме, лете… и всякакви такива мисли се опитвам да си обяснят по Земно усещането за това, което изпитвам…

Ох, само моя дом на тялото ми от материя, онова седнало на креслото, не свети, следва ВИК на Душата, призива:

ПОМОГНИ ЗА БАЛАНСА!!!“

Ударно усещам как имам нужда от Баланс, как ръката ме стиска по-силно, но много нежно, онази неговата, дава ми усещане за знание, напомняне:

„Помогни за Светлината, нали това избра, затова отиде, помогни за БАЛАНСА, не за самата СВЕТЛИНА, за Баланса, време е да светне и Тя…“

„Ооо, това дава по-ясна представа на всички пътувания, виждания и усещания, които съм имала досега, несгодите в Земния ми живот, заболявания, проблеми. Благодаря!!!“

Нова мисъл и знание преминават светкавичко през ума:

„Намери твоя Баланс, мъжко и женско. Покани и приеми отвън мъжката енергия в живота си, спри борбата и се хармонизирай, бъди жена, време е! Намери твоя баланс, за да разгърнеш потенциала си, да внеса повече мощ по пътя ти!“

Продължавам да гледам втренчено с чиста обич към Моята любима Земя, усещам всичките й Души, природа, създания, дори влияния, тя има нужда от баланс, за да светне и тя…

Баланс на знанието, че баланса е Светлина, а не самата светлина! Виждането на светлината, дори, когато си попаднал и минал през мрака на тунел, всъчност е баланс. Изведнъж разбирам думите някъде чувани или четени:

„АДЪТ Е НА ЗЕМЯТА…“

О, да това явно е така, защото само нашата точка не е в Баланс, всички други са и вече са СВЕТЛИНА…

Усещане за милиони светлини със скорост, която не мога да обясня с нашата реч. Изстрелване е най-близкото до думите, които намирам – навлизат и излизат около нас, стоящите две светлини, хванати за ръка.
Това са просто други „деца“, парченца Души, едни по-малки, други, по- големи, които пътуват от цялото, от “ Таткото „. Той не е нито човек, нито облик, нито нищо, той е просто олицетворение на всичкото, на цялото, на мен, всеки друг по отделно, на теб, на него, на нея, на всички нас, защото ние сме то, „Таткото“ Ние сме едно, няма всемогъщи Бог, ние сме него, като сме в Баланс сме СВЕТЛИНА!

Усещането за нужда от личен баланс и това да помогна по пътя на някого, може би, просто чрез бъденето си на моя и това да съм си Аз. Някой някъде е избрал да види и намери своя баланс по друма към светлината чрез нещо идващо от мен.
Порив да не спирам да търся, да работя и поддържам своята лична хармония. Мирогледът отдавна ми е изменен, вече виждам красотата и смисъла, дори, в тежки житейски Земни случки. Порива за живот и това да бъда в мисията си ме обзема все по-силно, толкова силно, че отварям очи, в удобното, старо бабино кресло.

Оглеждам се и изпитам Благодарност, че днес майстора не дойде, този, който чакам от началото на декември, този, който ми е важен, понеже трябва да направи стените, за да продължа със следващите стъпки на ремонта, да има къде да живея в нормални Земни условия, да има къде да творя и бъда по-леко на пътя си…

Гледам голия под без настилка, понеже нямам готови стени и просто Благодаря, че той днес не дойде, а отидох на това вдъхновяващо пътуване… вече чувам къртача на съседите и си викам:“

Ех, пак ще кажат, че ние вдигаме шум, а днес майстор няма, бях на пътешествие за Баланс!“

Та, така намирам си аз смисъл неЗемен в Земните неволи…

из Приказните светове на Ива Еленкова, София, 13.01.2021, 14.49ч

Сподели с приятели :)

Ще ви е интересно да прочетете и

Актуално

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *